Аристокрацията

Тогава я видях – търсеше точка в асфалта, където да опре самотните си мисли. Нея. В цял ръст – аристокрацията. Сбръчкана от години, реституции, сезони и самота. Аристокрацията забързва ход. Докато пристъпва едва по малките стълби на трамвая. Ставам смутено. Отстъпвам място на аристокрацията – ниска, с големи сини и мътни очи, цялата в розово. Тя благодари, естествено с финес и сяда. Със събрани крака. Притиска малката розова чантичка към тялото си и започва да гледа смутено през прозореца – мръсен, прашен и размазан (почти като пердета в старчески очи).
Аристокрацията обръща глава към мен. Гледа ме – изненадана, замислена.Обръщам глава встрани. Сега аз търся опорна точка за мислите си. Погледът и пъпли по мен. Погалва ме по главата, потупва ме по раменете да не се сгърбвам. Аристокрацията е грижовна. Аз – смутена. Леко ме докосва по ръката – с онзи нежен родителски допир на меката и изморена вече кожа. Благодари ми отново. „Рядко имало възпитана младеж”. Усмихвам се. Мисля, че се изчервявам. Кимвам (без причина). Аристокрацията кимва в отговор.
До мен жена – мърлява, със синя груба чанта. Отваря я, бръква вътре. След секунди се озовава до мен с контрольорски елек. Възпитаната младеж обаче няма билет. Но пък има оправдание – „преди вас мина друга контрола – провери ме, после изхвърлих билета”. Аристокрацията бръква в розовата чанта – показва карта и после потвърждава моята теория. Нали е до мен, очевидец. Контрольорката подминава. Аристоктацията ми намига. После се усмихва. После намига пак. После аз на свой ред благодаря. Аристокрацията заговоря – тихо, с кратки изречения, без излишна доза претенции. Говори вече 10 минути. Аз се чудя защо не ми е досадно. Аристокрацията също. Говори ми за история. Тя самата вече е такава. При това тъжна история, в розово.
Изведнъж се оглежда. Пропуснала е спирката си. Става бавно. Подава ми ръка и слиза. Усмихва се. Гледам я – спретната, чиста, розово-синя история, в черно.