За скачените гени

Белите котки с гълъбови очи са глухи. Винаги.
А една котка не е
Една котка не знае, че има сини очи
Не знае, че е бяла
Не познава природните закони
Не знае, че трябва да е глуха
И чува
Чува, как братчетата й (пак бели, но със зелени очи) мяукат
Чува, как мяука майка й
Чува, как хората си говорят
Говорят си за нея
Съжаляват я (защо?)
Защото белите котки с гълъбови очи винаги били глухи
И оглушава
По-добре
Поне никога няма да чуе, че котките не летели
И ще лети, невежата

...

Покой

В импотентността на покоя
плуват по гръб телата на
отдавна умрели риби,
гният, разлагат се, вонят; спокойно
А един огорчен, безсилен бог
лежи
и дупчи тялото си с нож; спокойно
За да изхвърли от себе си
творението, което го трови
Но раните остават сухи, не кървят
Вали пепелта на изгорелите страдания; спокойно
Застила всичко
И червеите се молят да ги стъпчат
Но умират спокойно
В покоя на ада някой се опитва
да мастурбира преди
да се превърне в рядко блато; безуспешно

Мъртвите бленуват безгранична болка
Но получават вечен покой 

...

Куцо и сакато

На вратата на банята стоеше трътлест седмокрак паяк.
"Инвалид." - помислих.
Да му се не види. Ако беше здрав, щях да го размажа, но как да посегнеш на куц паяк?
Той потръпна.
Измих си зъбите и излязох.
"В кой джоб криеш сакатата си ръка?" - попита.
Върнах се. Ядоса ме.
"Мърльо, не ме заговаряй така нагло, само защото ми дожаля да те цапна с чехъла!"
Пак потръпна, като че ли се хилеше.
Съжалих, че избухнах.
"Аз имам пълен брой крайници и това ми позволява да бъда великодушен." - казах.
"Значи в задния." - заключи той арогантно и размаха крачето, което не беше в чифт.
Бял яд ме заля, въпреки броя на здравите ми крайници и опита ми да се отнасям мъдро към ситуацията.
Залепих го за стената.
Изчистих петното.
"Трябва да напръскам с отрова." - помислих - "Това ще ми спести излишни разговори с паяци."
И се запътих към аптеката.

...

Басня за чайника

Един чайник беше пристрастен актьор.
В началото му беше забавно да впечатлява котлона, сервиза за чай и захарта с превъплъщенията си, после осъзна, че го прави, защото не може да не го прави.
Любимата му роля беше на радио. Толкова добре пееше, четеше новините, а с особено усърдие предаваше спортните емисии.
Беше забавен, неотразим!
Докато в него вреше вода за чай, той пееше, говореше, разсмиваше всички съдинки.
Всичко беше прекрасно до момента, в който той се повреди и взе да пропуска вода. Това само по себе си е трагично за един чайник, защото е неизлечима болест с летален изход.
Но нашият чайник беше мечтател, той дори не се трогна особено. Та неговият живот беше радио емисия! Продължаваше да пее, да чете новини и спортни вести. Вече не стоеше на котлона, беше в мазето и впечатляваше стари обувки и продънени мебели.
Последните нещастници се бяха разболели от аналогична болест, но тъй като нямаха такава душевна мощ и развинтено въображение, се бяха предали.
Но не и нашият чайник! Обитателите на мазето като всеки, който има тежка участ, бяха озлобени и оскотяли. Та това им пречеше да се радват на етюдите на чайника. Те не чуваха радио емисии, а несвързаното дрънкане на един пукнат чайник; и го смятаха за побъркан. Това за съжаление не се отрази добре на чайника, свикнал на възхищението на околните. Той беше потресен от нелепото недоразумение! Но потресен или не, така и не успя отново да намери публика като предишната. А това го съсипа, защото беше суетен творец и имаше нужда от погледа и възторга на наблюдателите.
И така той действително залиня.
Беше се отнесъл пренебрежително към битието си на чайник в полза на духовната потребност да бъде радио. И неговото чайническо битие му отмъсти (или поне се опита), като го осакати. Това не го засегна, той вече и без това не се интересуваше, дали ще сгреят вода в него или не. Но едва сега осъзна, че болестта, която лековерно бе сметнал за незначителна, всъщност повлече след себе си истинската трагедия-парадокс: не можеше да е радио, без да е чайник.
Е, да пукна, ако знам какъв е изводът!

още: http://hulite.net/modules.php?name=Your_Account&op=userinfo&username=wert