Ужасно деяние

Лежах, а над мен само небе, огромно сиво небе. Всичко беше спокойно и единственото, което имах да правя, бе да лежа и да се наслаждавам на следобедното небе. Изведнъж се появи тя, красиво, непознато лице. Главата и застана точно над моята, а косата и свободно падна надолу и ме докосна. Притесних се, ако можех, щях да се изчервя, а тя ме гледаше мълчаливо.

Исках да и се извиня, че съм в такъв окаян вид, но устните ми отказваха да се помръднат. Лежах като камък с широко отворени очи. Срещнах погледа и. Видях изумление и страх, и отчаяние, тя беше объркана. Защо? Исках да я успокоя, но как. Исках да и прошепна, колко е красиво небето над нея. Едно такова безкрайно сиво и едно мъгляво слънце, тъжно и самотно като нас. Една сълза капна от окото й върху бузата ми. Изведнъж долових лудостта. Онази непонятна за хората лудост, заради която и двамата се намирахме в това състояние.

Лицата ни бяха съвсем близо едно до друго, мръсни и жалки сред една гора от безразличие. Изпънах се, или може би тя го направи, незная, но устните ни се докоснаха. Първо неусетно сякаш без да искаме, после още веднъж. Тя леко засмука горната ми устна. Сълза и още една. Косата и беше сплъстена и мръсна, но миришеше на жена. Колко е хубав този мирис. Гледахме се съвсем отблизо, исках нещо да и кажа, но глупавите думи просто не излизаха от устата ми. Тя пак ме целуна. Не знам какво изпитах. Изпитах всичко и нищо. Потреперих може би, или това бе тя? Усетих езика и, хубав топъл женски език. О, колко бе нежна! Обикнах я. Благодаря ти Боже, че си сътворил жената.
   
Тогава на фона на сивото небе се появи човек със смешно-страшна маска на главата си, като че искаше да ни напомни защо сме тук.
- Ей, вижте я тая, какво прави! Тя е по извратена и от самият дявол!
Човекът крещеше неистово, а тя заплака без глас. В очите и бе изписан всичкият ужас на света. Тълпата около нас се превърна в гневно море, което подканяше палача да свършва по-бързо. Барабаните забиха тържествено, сякаш отдаваха последна почит на жената или просто придаваха важност на това ужасно деяние. Палачът дръпна ръчката и гилотината заработи.
 Главата и падна в кошницата до моята и някак мигновенно изстина, също като моята. Всъщност от сутринта се чудя, какво ли правят с телата ни.

...

Отивам си

Стоя или по-точно вися. Гледам паркета под себе си, виждам също и част от един старинен шкаф в отсрещния край на залата. Гледка позната ми до болка. Не мога да мърдам очите си и това ме дразни. Не мога и да ги затворя това направо ме влудява. Чувам далечен шум от хора. Стъпки и случайни гласове. Обичам да слушам шумовете на музея, особенно глъчката от детските групи, но днес едва ли ще има такава. Омразен паркет гледам го повече от 35 години, ако не се лъжа. Да, точно така, от 1964 година вися тук, но това е направо нищо в сравнение с времето прекарано на предишното място. Тук поне идват дечица. Те са единственото нещо на този свят, което може да ми донесе радост. Да, те ме разсейват, дори някои от тях ме объркват… в броенето на времето. С това се занимавам откакто се помня. Ето, един мъж застана на паркета под мен и вдигна глава. Единствено това вдигане на глава все още ме подсеща, че вися. От толкова време съм забил поглед в този паркет, че напълно съм загубил представа кое е горе и кое долу, а за ляво и дясно да не говорим тях никога не съм ги виждал.
   “Хубав е. Колко е изящен. Истинско произведение на изкуството.” – помисли си мъжа за мен. Отвратително е, че мога да чета мислите на всички, които ме гледат. Понякога се чувствам адски неудобно. Ако можех да си движа ръцете щях да си запуша очите и ушите и никога нямаше да ги пусна. Ох, ако, ако… . “Да човеко, хубав съм, но защо ми се възхищаваш? Та ти не виждаш мен гледаш само една фикция. Разгледай ме хубаво, защото скоро си отивам. Вникни напълно в безразличния ми поглед, за да си тръгнеш щастлив оттук.
   Отиде си. Опитвам се да направя разлика между състоянието си когато съм сам и когато има някой долу. Дали тогава продължавам да съм сам? Минават и други хора, толкова различни и еднакви, колкото са земята и звездите, но аз не им обръщам внимание. Цял ден съм посветил вниманието си на една нова пукнатина в паркета, която се променя щом някой стъпи близо до нея. Каква революция за мен. Тази промяна в интериора е като божествен дар за изтерзаните ми очи. О, блаженство и как се променя само, а! Дойде една жена и също вдигна глава. Мълчеше. Гледаше ме и мълчеше. Невероятно, тази жена не мисли за нищо. Имате моите уважения госпожо, не можах да разбера каква сте. Жената стоя дълго - осем пъти преброих до 60 и тя още ме гледа. “От колко ли време висиш така?”- помисли внезапно жената и изпълзя като сянка от полето на моето зрение. О, благословен ден! Госпожо вие сте светица. Не си отивайте стоите тук още 100 пъти по 60. Но тя си отиде. Пукнатината отново стана център на вниманието ми, но вече е по-скоро досадна отколкото интересна. Аз всъщност знам всичко. Знам, че тази жена щеше да си помисли точно това, което си помисли. Знам също и какво ще се случи по-нататък. Всъщност всичко е въпрос на време, а аз просто вися и чакам всичко да се случи. Момченцето, което очаквах, много важно и величествено пристъпи до цепнатината и също като всички вдигна глава към мен. Поклащаше се, а от това цепнатината като че дишаше. Обходи ме с очи. Обичам децата заради чистия им поглед. Вниманието му се спря на раната ми. Засрамих се, какви неща гледа това детенце. Изведнъж… усетих остра болка. Погледът му изгаряше раната ми. Отново чувстам нещо! О, Господи, да не би днес да е денят? Нима ти омръзна да бъдеш сам? Обърках се, тази болка неизпитвана от векове е нещо блаженно за мен в този миг. Престанах да броя секундите. За първи път с надеждата да спра времето и сега да се превърне във вечност. Не, мисълта за вечност ме ужасява. Мимолетният живот е най-големият дар, който хората притежават, а моето наказание е винаги да съм между мига и вечността. Аз трябва да броя.
До момченцето се доближи жена. Майка му.
-   Айди бе, колко време ще те чакам?
-   Мамо, какво пише там. – попита то и посочи под мен.
Никой глас не ми е бил по мил от този. Това момче ще стане велик човек. Така искам аз.
-   Разпятие от XIV век. – прочете тя – Айде тръгвай.
Цепнатината на пода престана да диша.

...


Денят на страшния сън

   Живея в постоянна халюцинация. Регулирам я със спирт, цигарки и леки душевни преживявания.
   Вървим. Имаме багаж. Отиваме някъде. Мисля, че се опитваме да заминем, “да са маанем оттука”, но аз…
Виждам онези неща непрекъснато. Срещам хора, които всъщност не са тук. Влизам в най-нереалните сгради. Качвам се в измислени коли. Всичко е шибано и толкова досадно. И когато все те питам – ти беше ли там, видя ли това, а това усети ли. То е опит да разбера, кое е реално и кое плод на тъпото ми въображение или да вкарам и теб в моя свят.
-   Не, не ми казвай, че не си го видяла!
-   Не видях никакъв трамвай.
-   Как, беше като колаж! Като лепенка и мина супер безшумно.
Поглеждаш ме с отегчение Това снизходително кимане ме убива. И изведнъж!!! Вратата! Багажа! Къде си?
-   Стегни се, бе.
Вече си сърдита. Сигурно и аз щях да съм ако…
-   Защо тъпата врата на трамвая не се затваря!?
Бутам “тъпата врата” натискам я с всичка сила. Още малко и ще имаме ситуация с истерия.
-   Престани! – просъскваш. Бясна си – Поне за малко престани – молиш ме.
Оглеждам се. Винаги се притеснявам, когато някой повиши тон, дали на преча на околните. Не им преча. Защо? Ей, хора тъпо е да се пра`ите, че нищо не е станало, като има луд в трамвая! Е, това дали го казах на глас. Я, вратата е затворена?
-   Виж, вратата се е затворила – говоря тихо. Може би прекалено тихо.
О, блажено спокойствие.

Everything is ok and look’s good. We are on!

Спокойствието е супер важно нещо. Имаме цел. Багажа е с нас. Заедно сме и отиваме някъде. Има ли нещо по-хубаво от живота. Къде всъщност отиваме? Това май е без…
   Я, виждам през прозореца познати хора. Всъщност не, виждам една позната в три варианта. Стои със себе си и себе си на тротоара и си говори нещо. Също ставам трима и отиваме да си кажем здрасти. Говорим нещо несвързано. Сега разбирам, че съм овладял онова мислене и начин на изразяване специфични за “хората на изкуството”. Случвало ли ви се е цели часове да говорите без да кажете нещо съществено. Аз съм прекарвал дни така. Усещането е много… нереално. Интересно е колко успокояващо действат някои халюцинации.



I think, I want be a superhuman.

Двама от мен отиват някъде с познатите мацка, а аз се обръщам и пускам погледа си да те търси. Ти си в трамвая леко застинала до прозореца. Всичко при теб е обгърнато в перфектно спокойствие. Като в хиперреалистична скулптура. Ти, багажа, трамвая и другите пътници – всичко е премерено сякаш от векове стоите така. Дори е красиво. Във влака е същото.
   Зрител. Това съм – шибан, безучастен, прехласващ се по всичко ЗРИТЕЛ. Мога да дам оценка, но не и да ви почувствам скъпи околни. Идвам при теб. Гледаш ме. Не… гледаш през мен. Чувството за щастие ме подминава, като погледа ти. Скачам, махам, правя се на клоун. Няма ме за теб и теб те няма за мен. Гледаме се като пластмасови манекени от двете страни на витрина.
   Обичам да пътувам, защото тогава не мога да спя. Наблюдавал ли си купе, втора класа със седем спящи човека вътре. Красиво е. И спокойно. Спокойствието е супер важно за едно пътуване. Не мога да спя. Пуша в коридора и опитвам да пиша в доста неудобно положение. Също като едно време. Краката ми изтръпват и променям позицията. Може би сега съм щастлив.
   Щрак. Ново място. Без багаж. Нови хора. Нова халюцинация. Май сме на морето.

Мислиш, че съм болен? Трябва да ме видиш сутрин. Няма по-тъжна и объркваща гледка от събуждането на астматик, който пуши по 30 цигари на ден.

...

Всички мои пепелници

Хе хе хе, пак се суетя преди да седна да пиша. Винаги се суетя. Придърпвам си пиене и цигари, туткам се. Нагласям всичко да ми е удобно, за да не разваля ситуацията.
В суетенето Аз`ът ми се наслаждава на себе си, как ще седне в идеалната среда и ще напише нещо невероятно. Ще имаме перфектна ситуация с шедьовър за финал! Драйфа ми се от драматизма на напрежението! Това също е част от позата, защото е с удивителна накрая. Самоизмъчването, като същност на вечно търсещия своите кавички, артист.

Глупак! Присмиваш се на всички, които показват. Ти не се хабиш да завършваш нещата с които се заемаш. Достатъчно ти е да са в главата ти. Не разваляй себе си като показваш!..

Още не съм седнал да пиша…. Не мога да си намеря пепелника. Без пепелник не правим нищо! Няма перфектна ситуация… няма шедьовър. Микеланджело дали е имал пепелник? Баси аз колко много пепелници съм напълнил и… Още не мога да седна да пиша! Не съм създал нищо. Нямам и деца. Суетя се около живота, вместо да го живея. Редя идеалната ситуация… вместо да си тръскам на земята. За всичко е виновен скапания пепелник… Къде ли съм го сложил? Може да съм го хвърлил и него кофата с предишната доза пепел и фасове. Символично, а!? Баси - тъпо сравнение, пак почнах да се наслаждавам на себе си.

Преди всеки пепелник е така. Като треска преди представление. Пристрастен съм към очакването… пак да забавлявам себе си с пепелник в ръка… само и само да не пиша. 

...

Симо

Брате. Чувам че в твоя град бил се появил светец, дето седял на един стълб и нощем светел. Симон му викали. Всички много го почитали и ги съветвал разни неща. Та викам си, да те питам. Че тука едни искат да го рисуват в църквата.
Поздрави : Павел
Скъпи Павле!
Ще започна по – отдалеко. Незнам дали помниш, но ти писах ,че ни електрифицираха. Остана обаче в парка една улична лампа от старите, дето бяха на газ. Е, веднъж цял ден се чудих какво да правя и взех че се качих на нея. Да си кажа и аз незнам защо, от скуката ще да е било. Поседях, огледах се, то интересно било да гледаш от по–високо.
И така останах там няколко часа. Мина един човек, гледа ме и пита:

- К`во пра`иш там, бе?

- Аз мълчах, ала той настоя:

- Ало, тебе питам.

Аз продължих да мълча, как да му кажа, че съм се качил просто от скука и сега не мога да сляза. Ще ме помисли за луд.

- Луд! – викна ми човека и си продължи.

Изведнъж установих, че аз наистина не мога да сляза от лампата. След малко реших, че това хич не ме интересува и продължих да се любувам на гледката. Минаваха доста хора долу по улицата и повечето ме питаха защо съм горе, а аз все мълчах. Една жена особено много ми досади и й казах:

- Господ тъй ми рече, жено. – тя се усмихна и си тръгна доволна.

Явно тази фраза казана от по–високо действа странно на хората, кара ги да се усмихват и да си тръгват доволни. Започнах да отговарям така на всички и забелязах, че някои това ги кара да се кръстят. Скоро хората взеха да се връщат и ми хвърляха разни неща отдолу, ако ги хванех пак се кръстеха.
И така се започна. Хвърлят ми хляб, или салам, вестници също, ако има кръстословица ми хвърлят и химикалка. Един се опита да ми хвърли и телевизор, ама не можа. Невероятно е, каква нужда изпитват хората да се кръстят, вече по цял ден ме замерят с какво ли не.
Като застудя реших да си запаля лампата, да се сгрея.

И така светнах. 

Добре ми е тук, хората ми се радват. От целия град идват да ме видят, пък и от по–далеч. Приказвам си с тях , да ми мине времето, те ми разказват всичко от града и други интересни неща. Миналата седмица ми прожектираха даже филм на блока отсреща. Идва и кмета да ме пита нещо си. Сега съм пуснал молба до съвета да си направя навес, щото скоро валя и подгизнах целия. 

И така, скъпи Павле, както виждаш някои работят царе, други попове, а аз работя светец (светкам лампата де).
А тия дето ще ме рисуват, да ме направят без брада. Бръсна се редовно. Трябва и ти да дойдеш да се видим.

Поздрави : Симо


още от Юри Стайков : http://hulite.net/modules.php?name=Your_Account&op=userinfo&username=plagiato