Между редовете ми понякога е януари

на равни части те вписвам
в тялото

Ти знаеш
за смеха и забравата

нагласи, с които да се разхождаш
химикалки и листове
Можеш

да имаш широки прозорци
и стая съвсем очертана
с вратите отварящи дъно, където
да обичаш e просто умора
Една обичайна история

след всички метафори
в някой
любовен триъгълник
в охра

и кръвта ми удобно заоблена 

...

Умората е тази, която ги разкрасява 

Есента е
фиба в косите й
устата му жълта от орехи

помежду им мъглата
потръпва
като малка обърната риба
И още
съвсем незавършени

всеки със своя октомври

или това, което усещат
отлагайки птици
на дъното

и дъждът

оттогава все по-дълбок 

...

Роклята, с която ще замина 

С ръждясалата си ножица
времето нарязва сърцето
на тънки ивици,

протрива мислите
и пуска бримки
по кожата.

С всяка любов се опитвам
да закърпя скъсаното

надявам се, да си тръгна оттук
прилично облечена. 

...

още : http://hulite.net/modules.php?name=Your_Account&op=userinfo&username=esme

Е това не е истина- точно си мислех за esme и се надявах да пуснеш нещо нейно:)) Четеш ми мислите, Паф

Между щрих и чадър от памук
.....................................

Днес е красиво
с череши и тежки цигари
в три четвърти дъжд заострен накрая

толкова,колкото е
и лицето
няколко стъпки по тънкия белег

или кратка изложба на облаци

В смисъл на първа представа
наклонена към мен
и към днес

с недовършени думи


Memento vivere
..................................

Сега старата ми носталгия
кърпи косите си
бръчка по бръчка.
Тя помни хубави работи
без да ги губи в дома ми
или край себе си
само защото човек е поставен
във време,
по-точно в една естетическа поза.
Не долавям усещане,
а му се радвам, разшивайки тялото
от върха на утробата
до стените от пръст и трева
и те по някакъв начин се срещат,
така е
носят свойте истории
право в ръцете
на млади фриволни шивачки,
които
докато се върнеш
са вехти и рухнали стихове.

Най-после,
думите пускат игли
подгъват душите разнищени,

навътре от кожата.

Отвън дебне поезия.


Тя и цветята събрани в едно
...................................

Същата тази Магдалина, която връзваше слънцето по бреговете на устните
и мъглите в очите на тези, които я искаха,
някога беше щастлива и тъжна без повод.
И имаше толкова много цветя на верандата,
че чак времето се объркваше кое време е
та се чувства така нелепо.
Но вече я няма
такава приютила всички сезони
там на балкона едновременно близка-далечна.
с изящно опрени в простора ръце.

Сега отглежда стайни неща,
онези, които си е представяла, че е хубаво да съществуват
и човекът с вълците, ням свидетел на нейното чакане
родило даже и Него между премълчаното,
май го наричаше тайно любим...



същинска прелестна болка,
която отдавна изгони в сърцето, но пусна на топло в леглото.
Идея без бъдеще.


По-добре да спра, защото ще стане страшно:) Това момиче просто няма лош текст...

но и аз не съм чела всикчко, все пак

тъй че всяко допълнение ми е подарък,

а аз колкото повече поствам, за толкова повече се сещам - позабравени красоти :)