Небесният съботен странник

Слиза на малкия площад
в събота след обяд.
Костюмът му - цвят на лазурно небе,
с разнищени, бели и пухкави кръпки тук-таме.
Един светнал небрежник, толкова чист!
Като непипнат синьобял лист.
Сяда на масичка в откритото кафене
и си поръчва дълго кафе.
Със сметана.
Когато е там,
сякаш невидим усмихнат лъч минава по лицата на хората,
по тротоара, по масите, по столовете - всичко наоколо е освежено,
тревата в градинките - по-зелена
и даже
котаракът на собственика изглежда по-бял.
Сякаш невидим дъжд е валял.
Когато му донесат сметката
странникът плаща.
Но как ще плати, като няма монети?
Кой ще се сети?
Като оставя слънцето в събота по-дълго да свети!
Дарени, червени Слънцеминути!
И целият малък площад,
и целият град,
и целият свят
сякаш чакат не слънцето да залезе,
а него – да си допие кафето.
Чак тогава слънцето влиза в дошлия на хребета облак
и си залязва.

Отишъл си е.

Странен човек - никога нищо не казва. 

...

Господин Вратовръзка

Живееше сам, къде ли - не знам.
Работеше по пет дни в седмицата
като всички,
работеше в банка - дето правят парички.
И с нищо сякаш не се отличаваше...но,
името си всякак оправдаваше.
Имаше за всеки ден от седмицата
различна вратовръзка -
за понеделник -
лилава на жълти пръски -
и тогава на работа идваше тъжен, небръснат,
всичко объркваше, всичко разпръскваше.
Нищо не му се получаваше.
По-добре в къщи да си бе седял,
но там не му се оставаше.
Във вторник вратовръзката му бе
синя, с ярък, пъстър петел.
О, тогава, господина, откъде ли бе взел,
всичкото това самочуствие и авторитет.
Пристъпяше важно, горд и напет.
Само дето не кукуригаше.
А в работата!Направо не се стигаше.
Срядата бе с музикална вратовръзка,
на нея с един такъв лъскав
саксофон. А може би - тромпет.
И в този ден - няма шест-пет -
току подскачаше и тананикаше,
и се закачаше и беше в едно настроение,
прилично на опиянение.
Четвъртъкът му бе превзет от вратовръзка
на бели мечки.
Тогава бе толкова студен.
О, в този ден да не си му насреща.
От погледът му само можеш да замръзнеш,
около него сякаш бе лед полярен.
Чудно как не зъзнеше.
А петъкът, петъкът бе с една вратовръзка
на цветни балони, червени, сини, зелени,
кръгли като бонбони.
И в петък бе така лиричен и много, много романтичен.
Обръщаше се към околните в рими,
цветя на дамите купуваше и лете и зиме.
Усмихваше се отнесено. Беше чудесен.
Разбира се, работата не спореше,
но петъчен ден, то така си вървеше.
Само не знам, в събота или неделя,
когато дома си с никого не споделя,
дали слага нещо на врата си.
Дали е усмихнат, дали е навъсен,
всъщност, мисля, нe трябва да знам.
Това са дни на вратовръзката "сам". 

...

Господин Самонадей

Има и такъв един господин.
Важен. Надменен.
С изчеткан тъмен костюм, лъснат чепик -
(оглежда в него самодоволния си лик)
и
колосано колосално бомбе.
Изтумбен леко като комин -
като едно кюмбе.
Обикновено се казва - сякаш глътнал бастун,
но неговият е отвън, окачен на ръката.
Господинът ръчка с него цветята по градинките,
или го размахва срещу децата и стринките,
които му се случат на пътя.
Изобщо - държи се сякаш, целият свят му се пречка в краката,
и той е негов отегчен притежател.
(И няма кой да рече - ама недей така, недей,
господин Самонадей).
Погледът му е изцъклен, плъзгащ се, стъклен.
На лицето си има изряден мустак, който прошава, когато господинът
е недоволен.
Никой няма право на своеволия,
щом Самонадей по улицата минава с осанка на надут пуяк.
(И тогава трябва да се стъпва на пръсти.
Да не е цветно. Да няма смях.)
Господинът навсякъде си е у тях.
Седне ли някъде по прищявка, съвсем случайно,
търси да се заяде, за нещо дребно, нещо незнайно,
дори обича да вдига за няма нищо скандал
и да си тръгне - демонстративно обиден,
с израз високомерен, като на крал.
Никой не му е свиден.
Студен като гущер, егоист,
(дори, подозирам, не е танцувал туист,
затова и походката му е доста скована -
като от летви за дъсчена, лятна естрада),
господинът вдървено пристъпва сякаш да не пострада,
но веднъж по не знам откъде появило се невнимание
настъпи едно прясно...отношение
на куче към човешките улици и мнения
и точно в този момент
отгоре му се изцъка едно самозабравило се птиче,
и срещу него
дори да вдигне бастун
то е високо в небето, което все още е ничие
тоест - на всички - облаци, хвърчила, светила и птички,
и в същия този миг
една боклукчийска кола, минаваща наблизо,
нагази в единствената околовръст локва кал
и го изпръска, в пълен ръст, до ушите без жал
и тогава...
О тогава леко се смъкна, така изведнъж му се мръкна
всичкото самонадеяно, всичкото лъскаво лустро
отиде по дяволите, може би временно,
но птичките, цветята и децата, в хор му се присмяха,
защото носът му бе натрит,
на надутия пуяк опадаха перата,
смъкна се превзетата му позлата
и господинът, с понаведена глава, и с кал покрит,
за първи път не размаха важно своя бастун -
а се прибра тихомълком, по сенките, без да вдига никакъв шум.

...

още: http://hulite.net/modules.php?name=Authors_Text&sa=show_alltext&username=Marta&pagenum=3

блог:  http://martiniki.blog.bg/