Постинг
18.02.2007 21:08 -
Е.Е.Къмингз
Автор: pafka
Категория: Изкуство
Прочетен: 3454 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 20.03.2009 18:19
Прочетен: 3454 Коментари: 2 Гласове:
0
Последна промяна: 20.03.2009 18:19
това е градината
това е градината: цветове идват и си отиват,
крехкото синьо докоснато
от външното крило на вечерта,
силното мълчаливо зелено,
което се навърта спокойно,
чисти светлини като златоснежни вани.
Това е градината: свити устни свирят
на студени флейти между обширни сенки, и пеят
(върху треперещите корди на небесните арфи)
вълшебно невидими лица и бавни.
Това е градината. Времето несъмнено ще пожъне,
и върху острието на Смъртта лежи не едно увяхнало цвете,
в други земи където други песни се пеят;
тук все още Те стоят унесени,
докато между бавните дълбоки
и вечно сънливи дървета
един фонтан със сребърни пръсти
ограбва света.
...
когато бог остави на мира моето тяло
от всяко мое смело око ще поникне дърво
на което ще се люлее плод
виолетовият свят
ще танцува над мен
между устните ми които някога пяха
една роза ще роди пролетта
която девойките изгаряни
от страст
ще сложат между малките си гърди
Моите силни пръсти под снега
ще се впуснат като устремени птици
любовта ми върви по тревата
техните криле ще докоснат лицето й
и моето сърце ще остане завинаги
с безпокойството и шепота на морето
...
сонет
един вятър отвя дъжда и отвя
небето отвя всичките листа,
а дърветата стоят. Мисля, че и моята
есен беше толкова дълга
(а ти какво имаш да казваш,
вятър вятър вятър – обичал ли си някого
и имаш ли в сърцето си венчелистче от място
откраднато от някое сънливо лято?
О щурав баща
на смъртта танцувай жестоко за нас и откъсни
последното листо въртящо се в последната мисъл
на въздуха!) нека да видим както сме виждали
завършването на съдбата…един вятър отвя дъжда
и листата и небето а
дърветата стоят:
дърветата стоят. Дърветата,
ненадейно чакат срещу лицето на луната.
...
моето скъпо и старо така нататък
Моята скъпа стара и така нататък
леля люси по време на последната
война можеше да ви каже
и което е по-важно
да ви каже точно
за какво се бореха
всички,
сестра ми
изабел правеше стотици
(и
стотици) чорапи да не
споменавам ризите лосионите против въшки
ушанките
и така нататък ластици за китката и така нататък, майка
ми се надяваше
да умра и така нататък
разбира се с достойнство баща ми прегракваше
като говореше каква привилегия
е това и само да можеше докато
аз и така нататък лежах
спокойно
в дълбоката кал и
така нататък
(мечтаех,
и така нататък, за
твоята усмивка
очи колене и за твоето така нататък)
превод: Юлияна Радулова
http://forums.cjb.net/spoetry-about552-0-asc-0.html
...
ЧАСОВЕТЕ РАСТАТ
Часовете растат и духват звездите.
Настава утро.
По улицата на небето тръгва светлина,
върви и ръси стихове.
Една свещ угасва на земята.
Градът се събужда --
песен на устните,
смърт в очите.
Настава утро.
Светът убива
своите сънища.
Аз виждам улицата на града,
там силни мъже копаят хляб.
Виждам груби човешки лица --
самодоволни, отблъскващи, отчаяни, жестоки, щастливи.
Идва ден.
Виждам в огледалото
един човек.
Той е слаб.
Той мечтае мечти,
мечти в огледалото.
Настъпва здрач.
Една свещ се запалва на земята.
И се спуска тъмнина.
Хората са у дома си.
Слабият човек лежи в леглото си.
Градът спи --
смърт на устните,
песен в очите му.
Часовете се смаляват
и палят звезди...
По улицата на небето тръгва нощта,
върви и ръси стихове.
превод: Леда Милева
...
somewhere i have never travelled
някъде, където никога не съм бил, далеч отвъд
всякакъв опит, очите ти са пропити с тишина:
в най-крехкия ти жест има нещо, което ме обгръща
или което не мога да докосна, защото е прекалено близо
най-беглият ти поглед ме разлиства
въпреки, че съм стиснал себе си като юмрук,
ти винаги ме разтваряш листенце по листенце както пролетта
(докосва умело, загадъчно) първата си роза
или ако искаш да си близо до мен и аз
животът ми ще се затвори много красиво, внезапно,
сякаш сърцето на цветето си представя
как снегът внимателно се спуска навсякъде
нищо, което можем да докоснем в света, не се равнява
на силата на твоята деликатност: която
ме покорява с цветовете на земите си,
носейки смърт и вечност с всеки дъх
(не знам кое в теб затваря
или разлиства; само нещо в мен разбира
че гласът на очите ти е по-дълбок от всички рози)
никой, дори дъждът, няма толкова малки ръце
превод: Opium
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=60223
това е градината: цветове идват и си отиват,
крехкото синьо докоснато
от външното крило на вечерта,
силното мълчаливо зелено,
което се навърта спокойно,
чисти светлини като златоснежни вани.
Това е градината: свити устни свирят
на студени флейти между обширни сенки, и пеят
(върху треперещите корди на небесните арфи)
вълшебно невидими лица и бавни.
Това е градината. Времето несъмнено ще пожъне,
и върху острието на Смъртта лежи не едно увяхнало цвете,
в други земи където други песни се пеят;
тук все още Те стоят унесени,
докато между бавните дълбоки
и вечно сънливи дървета
един фонтан със сребърни пръсти
ограбва света.
...
когато бог остави на мира моето тяло
от всяко мое смело око ще поникне дърво
на което ще се люлее плод
виолетовият свят
ще танцува над мен
между устните ми които някога пяха
една роза ще роди пролетта
която девойките изгаряни
от страст
ще сложат между малките си гърди
Моите силни пръсти под снега
ще се впуснат като устремени птици
любовта ми върви по тревата
техните криле ще докоснат лицето й
и моето сърце ще остане завинаги
с безпокойството и шепота на морето
...
сонет
един вятър отвя дъжда и отвя
небето отвя всичките листа,
а дърветата стоят. Мисля, че и моята
есен беше толкова дълга
(а ти какво имаш да казваш,
вятър вятър вятър – обичал ли си някого
и имаш ли в сърцето си венчелистче от място
откраднато от някое сънливо лято?
О щурав баща
на смъртта танцувай жестоко за нас и откъсни
последното листо въртящо се в последната мисъл
на въздуха!) нека да видим както сме виждали
завършването на съдбата…един вятър отвя дъжда
и листата и небето а
дърветата стоят:
дърветата стоят. Дърветата,
ненадейно чакат срещу лицето на луната.
...
моето скъпо и старо така нататък
Моята скъпа стара и така нататък
леля люси по време на последната
война можеше да ви каже
и което е по-важно
да ви каже точно
за какво се бореха
всички,
сестра ми
изабел правеше стотици
(и
стотици) чорапи да не
споменавам ризите лосионите против въшки
ушанките
и така нататък ластици за китката и така нататък, майка
ми се надяваше
да умра и така нататък
разбира се с достойнство баща ми прегракваше
като говореше каква привилегия
е това и само да можеше докато
аз и така нататък лежах
спокойно
в дълбоката кал и
така нататък
(мечтаех,
и така нататък, за
твоята усмивка
очи колене и за твоето така нататък)
превод: Юлияна Радулова
http://forums.cjb.net/spoetry-about552-0-asc-0.html
...
ЧАСОВЕТЕ РАСТАТ
Часовете растат и духват звездите.
Настава утро.
По улицата на небето тръгва светлина,
върви и ръси стихове.
Една свещ угасва на земята.
Градът се събужда --
песен на устните,
смърт в очите.
Настава утро.
Светът убива
своите сънища.
Аз виждам улицата на града,
там силни мъже копаят хляб.
Виждам груби човешки лица --
самодоволни, отблъскващи, отчаяни, жестоки, щастливи.
Идва ден.
Виждам в огледалото
един човек.
Той е слаб.
Той мечтае мечти,
мечти в огледалото.
Настъпва здрач.
Една свещ се запалва на земята.
И се спуска тъмнина.
Хората са у дома си.
Слабият човек лежи в леглото си.
Градът спи --
смърт на устните,
песен в очите му.
Часовете се смаляват
и палят звезди...
По улицата на небето тръгва нощта,
върви и ръси стихове.
превод: Леда Милева
...
somewhere i have never travelled
някъде, където никога не съм бил, далеч отвъд
всякакъв опит, очите ти са пропити с тишина:
в най-крехкия ти жест има нещо, което ме обгръща
или което не мога да докосна, защото е прекалено близо
най-беглият ти поглед ме разлиства
въпреки, че съм стиснал себе си като юмрук,
ти винаги ме разтваряш листенце по листенце както пролетта
(докосва умело, загадъчно) първата си роза
или ако искаш да си близо до мен и аз
животът ми ще се затвори много красиво, внезапно,
сякаш сърцето на цветето си представя
как снегът внимателно се спуска навсякъде
нищо, което можем да докоснем в света, не се равнява
на силата на твоята деликатност: която
ме покорява с цветовете на земите си,
носейки смърт и вечност с всеки дъх
(не знам кое в теб затваря
или разлиства; само нещо в мен разбира
че гласът на очите ти е по-дълбок от всички рози)
никой, дори дъждът, няма толкова малки ръце
превод: Opium
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=60223
