Интервю на руската журналистка Яна Соколова с Орхан Памук, представено от интернет изданието Ozon.ru


Орхан Памук:
Много се радвам, че съм тук, в Русия, където идвам за първи път. Посещението ми е във връзка с представянето на моята книга „Истанбул: град на спомените”. Приятно ми е, че на тази среща дойдоха толкова много хора.

В началото тази книга бе замислена като книга за Истанбул, но се получи автобиография.

От седем до двадесет годишен мечтаех да стана художник. Когато бях на четиринадесет, петнадесет години аз често излизах на улиците на Истанбул и правех снимки – след това се постарах да нахвърля някои текстове, ескизи по тези фотографии. Но когато бях на двадесет и две, изведнъж, неочаквано за себе си, реших да стана писател и започнах да пиша художествена проза.

Към тридесет и петата си година вече станах известен писател. Много хора ме питаха, защо съм престанал да рисувам и съм се захванал с писане. Разбрах, че не мога да отговоря на този въпрос само с една фраза. Книгата: „Истанбул: град на спомените” е моят отговор на този въпрос. Трябваше да напиша цяла книга, за да обясня, защо съм оставил рисуването и съм станал писател.

Много писатели са сменяли страните в които живеят, езика: Конрад, Набоков, Найпол. Аз се отнасям към онези писатели, които цял живот живеят в един и същ дом, на една и съща улица, в един и същ град – и се опитват да пишат за това. Целият си живот съм прекарал в един и същ район на Истанбул.

Когато съм се родил, цялото ми семейство е живяло заедно, в старата къща. След това къщата била престроена и модернизирана – моите чичовци, лели, братя и сестри заели отделни апартаменти, но останали да живеят в една обща къща. Дядо ми спечелил огромно състояние от строителството на железопътните линии в Турция – следващото поколение пропиляло цялото това богатство, и моите роднини и до ден-днешен се опитват да си обяснят, къде са се дянали всички тези пари.

Спомням си немалко подробности от своето детство, но не си спомням, как съм се чувствал като дете. Да пишеш за детството означава да си спомниш онези свои детски усещания. Моята книга е за Истанбул – но тя е и за моето детство, за човек, който в крайна сметка разбира, че няма да стане художник. „Истанбул: град на спомените” – това е философска книга (простете за неволната високопарност): в нея се опитвам да разбера, в какво всъщност се състои красотата на града, красотата на градския пейзаж. Защо харесвам тази улица, тази фасада, тази гледка от прозореца – защо ми се струват красиви? Кое именно прави Истанбул красив?

- Харесва ли ви Москва?

- Току-що пристигнах и впечатленията ми за Москва още не са се оформили напълно, но това е един много турски въпрос. Когато някой прочут човек пристигне в Истанбул, то турците веднага го запитват: „Е, как ви се струва Истанбул?” Това сближава руснаците и турците – постимперското съзнание, когато най-интересно е да узнаеш, какво мислят за теб останалите.

Москва е прекрасна! Тя прилича на Истанбул.

- Познавате ли руската класика? Кого от руските писатели предпочитате?

- Впечатлен съм от Толстой и Достоевски. Не мога да избирам между двамата. Когато ме питат кого от двамата предпочитам, то аз се чувствам като момченце, което трябва да отговори на въпроса кого повече обича – майка си или баща си. Когато бях малък аз казвах на мама, че повече обичам нея. Същото казвах и на баща си.

- Променил ли се е много Истанбул от времето на вашето детство, вашата младост?

- Когато излезе книгата „Истанбул: град на спомените”, много мои приятели от по-младото поколение казваха: „Е, това не е нашият Истанбул – този е чернобял и меланхоличен, а нашият Истанбул е ярък и пъстър”. Разбира се, Истанбул става все по-туристически, по-ярък, шарен, бляскав и шумен – и това вече не е градът от моето детство. Но аз не съм носталгичен, в книгата си се опитвам да бъда обективен.

- Коя от вашите книги бихте поставили на първо място?

- Ако ви харесва остро-сюжетната, увлекателната, малко сладникава проза – прочетете „Наричат ме Червен”. Ако искате да научите нещо за мен и за живота ми в Истанбул – тогава прочетете „Истанбул: град на спомените”. Ако ви интересува интелектуалната, многопланова, качествена литература – прочетете „Черна книга”. Ако искате нещо по-кратко – препоръчвам ви „Бялата крепост”. Ако ви интересува политическата ситуация в съвременна Турция – четете „Сняг”.

- Кога и защо решихте да напишете „Сняг”?

- Отдавна имах желание да напиша роман, засягащ злободневните теми – „Сняг” създава впечатление за документален, почти журналистичен роман. Но той не е толкова плосък, колкото може да ви се стори, - той е хиперреалистичен, и на моменти хиперреализмът преминава в сюрреализъм.
Наистина пътувах до този град, направих фотографии, разговарях с хората, вземах интервюта – това си бе журналистика. Но след това разбърках всичко това – и се получи роман.

- Сега много се говори за това, че ислямската религия поддържа тероризма. Какво мислите за това?

- Има някои военизирани групировки, които са готови да насаждат исляма по насилствен път. Дейността на тези групировки се използва от западните правителства за техните политически цели.

Ислямът е велика религия. Насилието не може да бъде пътят за нейното разпространение.

- Какво искахте да постигнете, когато говорехте за геноцида срещу арменския народ в Турция?

- В това отношение за мен най-важен е въпросът за свободата на словото, свободата на мнение, на демократичност. В Турция този проблем, както и другите проблеми, следва да бъдат обсъждани – това е моята цел. По-нататък нямам намерение да отивам.

- Романите ви напомнят на енциклопедия на турския живот. Кой във вас е по-силен – съчинителят или енциклопедистът?

- Да, в книгите ми има енциклопедичност. Стремя се да влагам в книгите си колкото се може повече факти, това ми харесва. Обичам информацията – понякога ми се струва, че тя е от голямо значение и представлява някаква ценност.

- Според вас, трябва ли писателят да живее наситен от събития живот? Или за него е от значение само вътрешно-наситеният живот?

- Това е класически въпрос, доста изтъркан и старомоден. Когато приятелите ми научиха, че ще ставам писател, те ми казаха: „Какъв писател ще ставаш? Та ти не познаваш живота! Преди да навърши човек четиридесет години въобще няма смисъл да се опитва да пише романи, защото не познава живота”. Но има много хора, чийто живот е толкова наситен, бурен, изпълнен с приключения, но това не значи, че те могат да бъдат добри писатели.

Ако животът ви е бурен, можете да напишете автобиография, но това няма да бъде литература. Литературата е начин на самоизразяване. Трябва да имаш нещо в себе си, което да искаш да изкажеш, - и това „нещо” може да бъде в теб, дори ако в живота ти не се случва нищо.

- Наричат ви постмодерен писател. Съгласен ли сте с това определение? И ако е така – в какво се състои вашият постмодернизъм?

- Постмодернизмът не може да бъде толкова сериозна литературна школа, както реализмът или сюрреализмът, - това е повече занимание за критиците. Когато приятелите ми ме питат: „Орхан, критиците казват, че ти си постмодернист, - така ли е?” – тогава се опитвам да отговоря постмодернистично: „Е, те казват така”.

- Кой от съвременните автори ви се струва интересен? Кой от тях ви е близък?

- От писателите от моето поколение това са Хавиер Мариас и Мишел Уелбек.

- Какво мислите за Пауло Коелю?

- Извинете ме, но не съм го чел.

- Какъв е смисълът на живота?

- На този въпрос няма отговор. Всяка книга се опитва да даде отговор, но всички възможни отговори са единствено илюзия. Обаче опитът да се разсъждава върху това ни дава усещането за някаква дълбочина, което е прекрасно само по себе си. Онези, които задават въпроси, онези, които търсят отговорите на тези въпроси, се опитват да отидат по-надалеко и по-надълбоко, отколкото останалите.

- Кои са любимите ви философи?

- Хубав въпрос. Отдавна не съм се замислял. Когато бях на двадесет, мой любим философ бе Шопенхауер. След това прочетох Маркс, Русо, Кант, Ницше – така или иначе, всички оказаха някакво влияние върху мен.

- Кои художници ви впечатляват?

- Френските импресионисти.

- Не сте ли имали някога желание да напишете роман не за Турция, а за някоя друга страна?

- В главата ми едновременно съществуват няколко романа, постоянно си правя някакви бележки, събирам материал – и всичко това е за Турция. Ако трябва да пиша не за Турция, то може би това ще бъде някоя фантастична земя, която се намира извън пределите на реалността.

- Кое, според вас, предизвика успехът ви в Турция и по света?

- Да ме питате за успеха на моите книги е все едно да питате някое момиче, защо мъжете се влюбват в нея.


превод:  gumbert

http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=68019&mode=nested&order=1&thold=0

я четох ужасяващо бавно, защото имах чувството, че ще се напия, ако забързам малко темпото.

Прочете ли вече Истанбул? На мен ми я подариха в прекрасното й издание на английски, но още не съм успяла да стигна до там. Предвкусвам.

всъщност само "Името ми е Червен" съм чела преди година-две...
наистина не е за скоростно четене;)

на мен не ми понася целият Памук. Името ми е червен и Черна книга ги погълнал целите, но например Сняг не я дочетох, не можах, борих се, борих се и... доникъде. Но чакам да стигна до Истанбул защото имам специално отношение към мястото. Ако решиш да те подхване таз тема, измъкни си някъде от нета ей-тоз филм: http://www.imdb.com/title/tt0378897/
Като приказка е и за мен е неделима част от истанбулския ми пъзел:)

Тва като благодарност за интервюто:Р

ето ти още нещо от него:

http://pafffka.blog.bg/viewpost.php?id=38571