Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.09.2007 11:14 - Томас Бернхард
Автор: pafka Категория: Изкуство   
Прочетен: 6999 Коментари: 6 Гласове:
1

Последна промяна: 20.03.2009 18:05


Терзание
 
Умирам – в повече ми идват слънцето
и вятърът, и децата, които се карат за
кучето,
умирам в утро, от което няма да се роди
стихотворение, а ще е тъжно и зелено, и безкрайно,
когато мама и татко ще ме чакат на моста
и ще мислят,
че идвам от града и няма да ми носят нищо
освен своята разпаднала се пролет в огромни кошници
и ще ме гледат, 
но няма да ме виждат, защото
аз умирам от твърде много слънце.
 
Някой ден не ще бъда в състояние да видя храстите,
и посестримата ми тъгата
ще попие в тревата и портата
ще бъде с черна арка, а небето -
достижимо
за моето отчаяние... Някой ден ще мога
да видя всичко и да затворя очите на мнозина
в ранно утро...
 
Тогава ще се върна при жасминовите храсти,
за да гледам как градинарят подрежда мъртвите
в лехите...
 
Умирам от твърде много слънце –
тъжен съм, защото идват дни,
които не вървят ... на никъде.

***

In Hora Mortis
 
І
 
Диво расте цветето на моя гняв
и всеки вижда бодлите му
които пробиват небето
и капе кръв от моето слънце
цветето на моята мъка расте
в тревата
която мие краката ми
моя хляб
о Господи
суетното цвете
което се задушава в колесницата на нощта
цветето на моята пшеница Господи
цветето на моята душа
Господи презирай ме
болен съм от цветето
което цъфти червено в главата ми
върху моето страдание
 
  
Очите ми страдат Господи
и терзанието превръща сърцето ми
в черен кос
който не пее
и думите ми върху небето
чужда трева
о Господи измъчва ме звездата
която плува през съня ми
със смърт и утро на чиста душа
Господи очите ми виждат какво те угнетява
и носи плач в кръвта на децата ми
о Господи очите ми виждат къщата на майстора
и болката на света съвсем отчетливо
и сам не мога да си помогна
както дървото през зимата
което мълчаливо ме отрязва
моята дума моето щастие моя плач
 
 
Не зная вече улица, която води навън
не зная вече улица
ела, помогни ми
вече не зная
какво ще ме връхлети
тази нощ
Не зная вече кое е утро и
вечер
толкова съм сам
о Господи
и никой не пие от страданието ми
никой не присяда до леглото ми
да отнеме моите терзания
да ме изпрати в облаците
и зелените реки
които бързат към морето
Господи
Боже мой
оставен съм на птиците
на ударите на часовника който
ранява душата ми до пръсване
и изгаря плътта ми
о Господи думите ми са тъмнина
нощта която убива моите риби
под вятъра
и планините от черна мъка
о Господи вслушай се в молбите ми
о чуй ме
не желая вече да понасям сам
слабостта и този свят
помогни ми
аз съм мъртъв
и като ябълка се търкулвам
към долината
и трябва да се задуша
под зимните дървета
о Господи не зная вече
накъде води моят път
не зная вече кое е добро и зло
в полята
Господи Боже мой в крайниците си
съм слаб и беден
думите ми изгарят в тъгата
по теб.

***

Здрачът на душите
 
 
Душите няма да се върнат, студът ги
разтърси под бавния ход
на снега, който подкарваше
своите поезии подир съдбите, сякаш будеше мъртвите
на брега на буйна река.
Утре баща ми ще донесе вкъщи първите клонки
от пътуването си на Север и мнозина
ще възпеят в стих
тъгата, с която се е сдобил,
химн за върховете, долините и сенките,
които бягат от нощта, когато октомври
пише своите величествени речи по склоновете
за мъртвите и живите, за земята,
която донася на всеки слава,
а на селата хилядолетна власт.
Душите няма да се върнат, вятърът ги
подгони през горите на Изток, където майка ми
береше живота си от изсъхналото дърво,
което не беше издържало двадесет и шест лета...
Те ще бъдат тъжни и никой няма
да ги припознае като сестри, никой няма да види
как луната като майка се поклаща между стволовете
в полунощ... Ние ще мълвим “любов”
и ще умираме в планински клисури
между дънера и скривалището на уморения кос.
Ноември няма да дойде, когато
ще говорим за нашите мъртви, които гледат
как славата им се разпада по хълмовете.
Утре морето ще прослави мъртъвците
и това хилядолетие ще е забравено.
Душите няма да се върнат,
те ще се спасят в дълбокия здрач на есента
през провалилите се дни.
Една поляна ще остане в подножието на върховете пред моя
прозорец
и ще премълчи своята зелена история: историята
на ябълковите цветове и на глада, който в студени дни
стои вкъщи,
сякаш обича неделните изгреви
и изгладнелите думи на воденичното колело, което се превръща
в гибел за нощта и за потока.

***

Превод: Мария Попова

http://www.tetradka.buntarite.com/proizvedenie.php?&pses=1698b54e01b743646e994709d6a63965&from=10&num_rows=10&PID=4415&srchwrd=




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - (
25.09.2007 11:48
Хубаво е,но най михареса любовта на рибата и птицата.Приятен ден!
цитирай
2. pafka - nali:)
25.09.2007 11:58
tolkova krasiva nevyzmognost e ...

priqten i na teb:)
цитирай
3. desify - ДК:..
25.09.2007 12:38
отново си постнала чудесности,
благодаря..
цитирай
4. pafka - tova mi e
25.09.2007 12:42
bezdynnata torbi4ka za otkriti sykrovi6ta - kop4eta, 6noli, par4enca ot styklo, cvetni hartijki , tebe6iri i naj-ve4e dumi4ki...

udovolstvieto da gi spodelqm e moe ;)
цитирай
5. dressy - *
25.09.2007 12:49
Господи..........
цитирай
6. анонимен - да превърнеш
25.09.2007 13:46
тъгата от незавършеностите на световете в теб в образи на света за другите, си е даряване...

а първото ми зазвуча близо до:
http://dilovsky.net/2007/07/28/exposure/

лагодаря за избора, паф!:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: pafka
Категория: Изкуство
Прочетен: 583228
Постинги: 101
Коментари: 212
Гласове: 1667
Архив